“Иванов починал, Иванов починал…” разнесе се в блока.
Не бяхме чували да е боледувал. Жената от това възрастно семейство ни беше колежка и ние, две по-млади фамилии,решихме да поднесем съболезнования преди да отидем на работа,защото после щеше да бъде късно.
Подготвени с цветя позвънихме на апартамента,отвори ни съпругата.
Както очаквахме бяхме подранили – мъртвецът беше положен на един диван,в очакване на ковчега. Изглеждаше като заспал. Разбрала недоумението ни от внезапната, според нас, кончина, тя побърза да поясни. Синовете, които работеха в Норвегия, поканили баща си, вече пенсионер, да ги посети и разгледа красивата страна.
Възникнал обаче проблем-възрастният човек имал пердета на очите си и макар,че все още се справял, решил да се подложи на операция,за да вижда по-добре. Тя го възпирала,но той не я послушал и направил интервенцията .След като махнали превръзките, той, явно малко прибързано, решил, че хирургическата намеса е несполучлива, изпаднал в умопомрачение,започнал да буйства и навредил на операцията си още повече. Наложило се да влязат в Психото. Тя с яд описваше патилата си с болния, чумосваше го с думите “всичкото да го види,всичкото да го види”. Водопадът от гневни думи не спираше: да я вкара в болница, да я излага пред лекарите и сестрите, пред пациентите…
Не бяхме си я представяли в такъв вид: грозно, по-грозно, това…???
Стана ми неловко. С неудобство погледнах към мъртвеца…Не, той не слушаше, естествено, но беше притихнал с един унесен вид и си представих как в момента духът му вече се носи над желаната Норвегия…
От все сърце му пожелах “всичкото да го види…”
Ели Найденова, Варна
