Избягвам използването на чуждици, но пък думата “репутация” има гражданственост; означава авторитет, значимост, имидж, реноме /други чуждици, също ненуждаещи се от превод/. Репутацията е задължителна и неизменна част от значимостта на всеки лекар.
Ето какво пише в чл. 34 от Закона за опазване на общественото здраве, действал преди 1 век:
“Всеки лекар има право да получи възнаграждение от тогова, когото лекува, преглежда или комуто издава медицинско свидетелство. Точно фиксирани такси за възнаграждение на лекарския труд, макар и да не са определени от Закона, могат да се фиксират, съобразно сериозността на болестта, числото на преглежданията, репутацията на лекаря /подчертано от мен, Т. Н./, извършената от него работа и състоянието на болния.”
В Правилника за правата и обязаностите на лекарите” четем:
“Всеки лекар е длъжен да даде медицинска помощ на родилки, отровени, ранени и на всички, на които животът се намира в опасност. Освен това, той е длъжен да се съветва със свои по-опитни колеги, когато той се намира в затруднение или ако това бъде поискано от болния или семейството му.”
В “Наръчник по съдебна медицина”/1926 г. авторите Н. Неделчев и П. Савов пишат:
“Лекарят, както всеки гражданин, е отговорен, освен пред законите в страната, но и пред Обществото за своите деяния. Общественото мнение е невидимата контрола върху лекарската деятелност. То въздига и уничтожава лекарите, съобразно тяхната добросъвестност, честност, почтеност и умение при изпълнение на тяхната служба. Това е естеството на нещата, понеже лекарят е предимно обществен служител и материята, с която той борави, е неразбираема за широката маса, но въпреки това в продължение на времето обществото долавя неговата дейност и компетенция, която го въздига или уничтожава. И понеже обществото му се доверява най-пълно, то и отговорността му към обществото е най-тежката; това е т. нар. морална отговорност.”
Тези постулати /разбира се, осъвременени/ би трябвало да бъдат предложени за вмъкване в Етичния кодекс на лекаря.
За да има Лекарят репутация – оттам и да се ползва с високо обществено доверие. Без него не може да се поставя точна диагноза и пациентът да изпълнява предписаното му лечение. Нещо повече – още преди 40 години американски следователи доказаха, че при пълно доверие на пациента към лекаря му въздействието на лекарствата се повишава от 30 до 70 /!!/ процента. Внушаването на доверие у пациента е неотменна част от лекарското Изкуство.
