Мнозина убедено твърдят, че Хитлер не е избил толкова сънародници, колкото Ленин и Сталин. Това е така, що се отнася до мащабите. Но малцина знаят, че по времето на Фюрера са се изпълнявали хиляди смъртни присъди над германци за най-дребни провинения против нацистката му власт – от разпространение на листовки-позиви до писане на пощенски картички.
Главният палач в тази мерзка дейност е главорезът (в истинския смисъл на думата) Йохан РАЙХАРТ (1893 – 1972), отнел чрез своята кошмарна професия “Палач” живота на общо 3165 свои сънародници (за 22 години, в периода 1924 г., та до 1946 г), при това – в три режима: Ваймарската република, фашисткия режим и окупирана Германия след разгрома й.
Райхарт е 8-мо (!!) поколение екзекутори. Роден е в семейство на месар. Наследява поста “палач” от чичо си Франц Ксавер, (друг легендарен “майстор” на този злокобен занаят), който завещава цялото си състояние на… църквата (вероятно е разчитал на снизхождение от Бога, когато се пресели в Отвъдното). Всъщност, Райхарт дори не може да бъде наречен убиец, а професионален (т. е. юридически невинен!) изпълнител на смъртни присъди, с надлежен граждански договор с Министерството на правосъдие да го упражнява в Бавария. Таксата му за едно обезглавяване е 150 марки плюс 10 марки за безплатна карта за пътуване с влак. Сумата се плаща от… семейството на екзекутирания. До края на живота си натрупва огромно състояние…
Райхарт сам си конструира подвижна сгъваема гилотина, която пренася с малък закрит фургон. Винаги е облечен като цирков импресарио – с черно палто, копринен цилиндър, бяла риза с папионка, елегантни ръкавици от шевро. Синьо-зелените му очи не издават никаква емоция; лицето му е каменно, безизразно; усмивката никога не се появява по него. Реже главите на нещастниците в двора на затворите, като веднъж стига до 32 за ден. Непрекъснато се усъвършенства и придобива невиждана, рекордна рутина. От фиксирането на телата и поставянето на вратовете им под тежкото острие до отрязването на непослушната глава изминават точно 3 секунди. И палачът е горд, че съкращава до минимум страданията на жертвите си… Каква удивителна хуманност!
След Нюрнбергския процес се заема с обесването на военопрестъпниците, осъдени на смърт – Кайтел, Йодл, Калтенбрунер, Рибентроп и останалите от хитлеровия антураж. Това е своего рода подигравка на американците към германския народ: ето, вашият държавен палач екзекутира и досегашните ви ръководители; вижте си морала.
Потресената от занаята му съпруга го изоставя, големият му син Ханс се самоубива.
През 1946 г. следва обрат в поведението на Райхарт. Когато научава, че по погрешка е окачил на въжето двама невинни (не са били СС-офицери и не са участвали в престъпления; просто е имало съвпадение в имената с действително осъдени военнопрестъпници), си подава оставката и отстъпва бесилката на американския сержант Джон Уудс.
До края на живота си е невзрачен пенсионер, живеещ самотно, в уединение, отбягван и презиран от съседите си. А когато правителството на Аденауер обсъжда възстановяването на смъртните присъди, публично издига глас в несъгласие, заявявайки: “Никой няма право да отнема човешки живот!”. Интересно просветление у един палач, правил именно това над 3100 пъти.
На мраморния му гроб е поставен кръст; (нима е бил и религиозен?!…); на плочата е изписано името му със сухото пояснение “Немски чиновник”.
Хубав чиновник, няма що – типичен германски! – педантично и безчувствено изпълняващ служебните си задължения, независимо какви са те. Отривисто козируване, изреваване “Я вол!” (“Тъй вярно!”), обръщане кръгом – и заемане със заповяданото действие.
Не хора – а дресирани програмирани роботи.
И това обяснява абсолютно ненужното и толкова саможертвено съпротивление на нацисткия Райх през последните зимни и пролетни месеци на Втората световна война.
Хх
“Мишлинги” – е презрителното наименование на германските граждани със смесени еврейски и арийски корени; тези гледани с подозрително око хора могат да служат във Вермахта, но не и, поне формално, да се издигат в йерархията. Обаче десетки от тях командват дивизии, корпуси, че и армии.
Като фелдмаршалът от авиацията и заместник на самия Гьоринг Ерхард МИЛХ (1892 – 1972), чийто баща Антон е евреин. Именно заради своя колега Гьоринг произнася прочутата фраза: “Аз ще решавам кой е евреин и кой – не!” После, специално за него, измисля легендата, че Милх е дете от прегрешението на майка му Клара с барон Херман фон Бир; няма невъзможни фалшификации за нацистите; и фелдмаршалът преглъща опозоряването й в името на оцеляването и кариерата си. (Нищо ново под слънцето.)
През 1935 г. излиза забрана за евреи да служат във Вермахта. До края на 1938 г. са уволнени 238 офицери със семитско потекло; уволняват дори и чистокръвни германци, но женени за еврейки. През август 1940 г. е изчислено, че общо около 16 000 офицери-евреи продължават да служат! Войната вече е почнала, предстои и нахлуване в Съветския съюз; необходими са. Стимулират храбростта им: ако я проявят на бойното поле, ще им бъде присвоено званието “ариец”; през 1942 г. с него удостояват 328 от тях.
Ерхард Милх воюва храбро в Първата световна война като командир на VI авиационен полк. От 1928 г. е главен изпълнителен директор на Луфтханза; става запален активист на Националсоциалистическа партия, независимо от антиметиските ѝ планове; подарява личен самолет на новоизгряващия Фюрер и превежда по 1000 марки всеки месец във фондовете й.
Гьоринг назначава Милх за отговорник по самолетостроенето. Само през 1944 г. той пуска 23 000 нови Месершмидт, но се проваля с шумно възхваляваната ракета-бомба Фау-2. Другата му, не по-малко значителна грешка е, че се недооценява успешно пробвания реактивен изстребител, недостигаем от вражите бойни самолети (той би могъл да предизвика истински поврат във войната!) и отказва серийното му производство. Когато го оценява, вече е късно: Луфтвафе е окончателно разбита в безсмислената Арденска операция.
През 1947 г. американците осъждат Милх като военнопрестъпник на доживотен затвор (нареждал е депортиране на жители от окупираните зони като работници в Германия), но през 1955 г. го освобождават.
Не е само той. В книгата “Хитлеровите еврейски войници” Браян Риг изброява 2 фелдмаршали и 15 генерали и висши офицери от Вермахта (ген. Хелмут Вилберг, ген. Йохан Цукерторт, полк. Валтер Хьоландер, адмирал Бернхард Рог, адмирал Ерих Йохан Алберт Редер); други източници сочат цели 140-150 хиляди войници-потомци на Мойсей, сражавали се за нацистка Германия, една от основните цели на която е пълно унищожение на евреите. Много интересно как би се сложила съдбата им, ако тя беше победила…
Ххх
Както във всяка сфера на живота, така и в еврейската общност се намират ренегати и опортюнисти (нагаждачи). “Всички ще умрем, но нека днес да си ти, пък аз – утре”, така Солженици определя тези от концлагеристите в ГУЛАГ, които “портят” (донасят) на комисарите за поведението на събратята си. Какво ли не се прави в името на оцеляването…
Редът в гетата се осъществява от доверена на нацистите “еврейска полиция”; членовете й (също с жълти звезди на реверите, но и със… свастики на ръкавите) патрулират с велосипеди, глобяват провинилите се техни събратя, изпращат ги на явна смърт, като помагат на есесовците за интернирането им в крематориумите. Във Варшавското гето тези негодници са 2500, в Лодз – 1200, в Лвов – 500, във Вилнюс – 250. Някои също стават жертви, но останалите продължават усърдно да служат на господарите, които ги ненавиждат от все сърце. Всъщност, който е невинен, нека пръв хвърли камък върху клетите изменници: и те искат да оцелеят, заедно със семействата си… Но – защо за сметка на събратята си?!
Моралът почти винаги отстъпва пред жаждата за живот…
