“ТАНЯ”
Всеки, който познава доц. Людмила ДЕРМЕНДЖИЕВА, педиатър, онколог и здравен ръководител (беше шеф на столичното здравеопазване и синдикатите, директор на 24-та поликлиника и Онкодиспансера, непременно ще се усмихне дори и само като й чуе името и ще каже няколко добри думи за нея. Наскоро навършила 86 години, тя издаде третата си книга – повест за Таня (по описанието на авторката – “събирателен образ на лекар, преживяла много случки, трудности, мъки, радости и удовлетворение в своя живот; така, както се случва с много колеги”). Повестта е увлекателна, чете се леко, но и поучителна и затрогваща.
Няма да я преразказваме. Само ще си позволим да цитираме последната й глава “Старост и самота”, чийто текст се отнася до всички нас, които се намираме в “Трета възраст”, “Втора младост”, “Пенсионер”, “Златна възраст” или “Минаха години”, каквито са заглавията на предназначените за нас вестници; спокойно можем да сложим вместо името на героинята – нашето, и ще бъде абсолютно точно:
“Животът на Таня имаше много бърз ход. С всеки изминат ден тя се чувстваше все по-стара и по-самотна.
Кого ли не изпрати? С кого ли не се раздели?
Родителите ѝ си отидоха отдавна. На тях тя толкова разчиташе. Цял живот им беше благодарна за това, което получи от тях: възпитание, грижи, поука, съвети. Като че ли беше вчера, когато бяха заедно и те ѝ помагаха да преживее трусовете, които животът ѝ поднасяше. Осигуриха ѝ хубав дом. Не ги е прежалила!
Мъжът ѝ понесе толкова емоции, че сега се чудеше как е богла да ги поднесе. Милият! След кратко и тежко боледуване и той си отиде. Тя истински го обичаше и сега още по-истински тъгуваше за него.
Приятелки и приятели, един по един напуснаха този свят. С тях отлетяха скъпи спомени за Таня. Тя често разглеждаше подредените от нея албуми, плачеше за безвъзвратно изминалите години.
Любимият ѝ внук замина за Америка. Тя много се надява, че преди да поеме по “Дългия път” ще го види.
Какво ли не ни поднася този живот? Изненади, радости, скърби, обиди, признания…
И все пак, трябва да сме му благодарни. На него – ЖИВОТА.”
А ние сме благодарни на доц. Людмила ДЕРМЕНДЖИЕВА, Нашата Люси.
За край на този отзив ще цитираме стихотворение от Ваня СТАТЕВА, публикувано на последната страница на “Таня”:
Не ми тежат годините изминали.
Харесвам се и с белите коси.
А малкото, което съм постигнала,
е смисълът на земните ми дни.
Красива съм и с бръчиците ситни,
следи от радост или от тъга.
Не съм пестила сълзи, ни усмивка
и винаги ще вярвам в чудеса.
Но вече съм и есенна, и зряла.
И нищо, че си тръгва младостта.
Живях достойно, вече помъдряла,
посрещам със усмивка старостта.
Приемам я за спътница поредна.
Тя тихичко до мене ще върви.
А в залезите идни – до последния! –
сърцето ми със обич ще тупти.
Не зная колко още ми остава.
Разбирам вече на Живота смисъла:
ако човек от себе си раздава,
той никога не си отива истински.
Бъди здрава и вечна, Люси!
