Самата дума “пот” не звучи никак изискано; никога няма да я чуете на префърцунени приеми на хора от т. нар. висши кръгове. Тя е възпявана от пролетарски поети; описвана е и в учебниците по пропедевтика (има специфична миризма при някои болести и състояния: на пикоч – при уремия, на спечена пръст – при напреднал рак, на ацетон – при диабетна кома). Човек се облива в пот при физически усилия (спорт, работа), напрежение, притеснение, срам, лъжа, неприятна вест; да добавим – в сауна, след изпиване на чай с коняк или уиски, при сърбане на чорба с люти чушки (спомнете бай Ганьо на гости на Иречек).Но – ето една снимка, която набързо бе публикувана в един сайт: на лекар на средна възраст, в гръб, събличащ почти скандинавското си облекло в някаква баня или тоалетна с олющени стари плочки. Тялото му бе буквално окъпано в пот. Надписът бе лаконичен: “След 12-часово дежурство в Ковид-отделение”. (Че то вече други има ли?)
Ето, тази фотография трябва да бъде емблематичното Лице на българския лекар.
На този Герой на днешното страшно време, когато над 4600 лекари и медицински сестри, буквално воюващи с тази незнайно как и откъде връхлетяла ни Напаст Божия (по израза на Елин Пелин) Ковид-19 се заразиха за месец-два (до 22 ноември), а 23 починаха – умряха, загинаха, напуснаха ни!! – страшно е дори да се изпише; ако го изречеш – сълзите бликват веднага и те задавят!
Какво получават срещу самоотвержения си труд и риска да заболеят тежко и дори да издъхнат нашите колеги; да се простят със собствения си живот – за да спасяват чуждия? На всички тях ли са осигурени тези кървави 1000 лв? (В Англия сестрите в Ковид-звената получават по 50 евро на час; за лекарите сигурно е поне 2 пъти повече). Какви са обезщетенията за децата, останали сирачета заради подвига на непрежалимите наши колеги – техните родители, изпълнили девиза на средновековните лекари “Светейки на другите – изгарям!”? Мислим ли за тези изведнъж осиротели българчета Министерският съвет, Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалните грижи?! Лекарският съюз правилно отбелязва имената на жертвите ни, но – издирил ли е сирачетата им; във всички региони имаме Колегии; няма да им представлява никакъв проблем да го направят
На едно от отбелязванията на Деня на Спасението (15 август) д-р Антоанета Стефанова Черкезова, дошла специално от Германия да почете паметта на своя баща-герой ми призна: “Защо се е жертвал заради 47 неблагодарници, да ги вади от огъня и да изгори, та ме остави сираче на 6 месеца; не помисли ли за мене, за мама?” И чух нещо потресаещо: нито един (ще го повторя високо: нито един!) от спасените не е отишъл поне за минутка-две да навести детето, расло под грижите на дядо си и баба си.
Как бихме гледали в очите сирачетата на нашите скъпи колеги, съвременните Данковци на Горки: изтръгнали сърцата от гърдите си заради своя народ, ако не им помогнем? Какво биха казали държавниците ни по въпроса?
Или ще се обливаме в пот от неудобство?
