Моята майка отдавна не е между живите. Отиде си сравнително рано-едва на 55 години. За нея съм запазил такива спомени, каквито с нищо по-ценно не мога да заменя. Нейното трудолюбие, изключителна сърдечност и доброта, природна интелигентност, са идеал за мен, най-верния критерий в живота ми. Когато понякога се оказвах на кръстопът и ми беше трудно да взема решение, се питах как би постъпила майка ми при такива случаи, какво би ме посъветвала.
Сякаш тоз час ме озаряваше сияние, самообладанието ми се възвръщаше, вярата също. И аз разбирах- изход може да се намери и в най-трудната ситуация.
Беше през жътва, наскоро след образуването на ТКЗС. Млада жена предизвикателно заяви, че никой не може да я наджъне. Тя се пошегува, но другите взеха на сериозно работата и жените, които трябваше да се наджънват, все млади и амбициозни, минаха в дясно. В групата се включи и майка ми. Скоро се очерта сред първите. До към обяд жътварките все по- често започнаха да присядат, но тя продължи, излезе напред.
-Какво, две надници ли искаш да изкараш?- попитах я уж с укор, ала вътрешно се гордеех с нея.
-Защо непременно за надниците, човек не трябва да се оставя последен…
Друг пример. Получих телеграма, че съм приет за студент в Медицинската академия. Зарадвах се много, но изведнъж сърцето ми се сви от болка. Ще трябва да се откажа. Нямаме пари. Родителите ми работят от ранна утрин до късно вечер, но кооперативът ни е слаб, неукрепнал и повече от 50 стотинки на трудов ден не могат да получат. Майка ми ме успокои.
Трябва да се запиша. Не са парите най-важното в живота. Ако трябва те с баща ми няма да си идват от полето, ще работят и през празниците и пари пак ще има.
И трети случай. Той се отнася към времето когато майка ми беше с неизлечима форма на раково заболяване. Аз вече бях станал лекар. При какви ли не големи специалисти я водих в София. Два пъти ѝ правиха операция в реномираната клиника на окръжната болница „д-р Рачо Ангелов”. Здравословното ѝ състояние се влошаваше с всеки изминат ден. Тя разбираше какво я очаква, но нито един път не се оплака, не възропта срещу съдбата си. Никого и за нищо не укори. Понасяше стоически страданията си. За себе си не мислеше, а за нас- за мен и сестра ми, за нашите деца, за баща ми- как щяхме да живеем без нея.
Из „Записки на лекаря”, първо издание. ЕТ „Семко”, 1996г.
Д-р Герго Цонков
Гр. Мездра, обл. Враца
